Калимера! Казвам се Алексис. Уви, съвпаданията спират дотук – не съм Ципрас и никой не говори за мен, нито за това как минава моят ден. Затова реших сам да го направя.

Казвам се Алексис и съм най-обикновен човек. Живея в Гърция и се гърча под натиска на всички тези мерки, които ми тровят живота. Сигурно сте чули вече, че хората тук имат право да теглят само по 60 евро на ден. Е, аз пък чух, че Чък Норис успял да изтегли 80, но е станало толкова бързо, че никой не го е видял…

Чудите ли се как се живее с такава мизерна сумичка? Ще ви кажа как. Не се живее, а се преживява! Всеки мой ден минава под натиска на непоносимите ежедневни ангажименти. Да вземем вчера за пример.

Мразя алармите, предизвикват у мен стрес и дискомфорт. Ето защо, както обикновено, и вчера се събудих, когато слънчевите лъчи успяха да нагорещят въздуха в стаята, прониквайки дори през белите дървени капаци на моята триетажна къща с двор и басейн. Станах с намерението да отида на работа, но после се случиха две много важни неща.

Първо, усетих, че ми се вие свят – май пак бях прекалил с узото предишната вечер.

Второ, сетих се на какво ме учеше мама, когато бях малък. “Работата, Алексис”, казваше тя, “е свято нещо – не я пипай!”. И така планът ми за деня коренно се промени.

Реших да се поразходя малко из града. С колата, разбира се! И тъй като последните дни все с нея ходих – и до морето, и до мола – ми се наложи да дам почти всичките си дневни пари за бензин. Почувствах се като гимназист!

Сипах за 50 евро. Когато видя за колко зареждам, служителят на бензиностанцията ме попита дали не искам да се оженя за дъщеря му. Отклоних учтиво неговото предложение, защото сключих брак още преди 5 години. Стори ми се обаче, че е добър човек и затова прекарахме следващия час в разговори, посветени на правителството, Европейския съюз и трудния живот на гърците.

Ентусиазиран от пълния резервоар и празните приказки, усилих докрай звука на радиото и натиснах педала на газта. Пътищата в Гърция, както всички знаят, са в критично състояние. Понеже хората нямат пари за градски транспорт, се придвижват само с автомобили. Опитвайки се да избегна поредната бавно движеща се кола обаче, се блъснах във витрината на един магазин.

Слязох замаян, а развълнуваният собственик излезе и извика: “Най-накрая някой да влезе в магазина ми!”. Нямах пари да покрия щетите, затова му дадох остатъка от дневната си дажба – 10 евро на монети. За щастие той се оказа разбран човек и затова прекарахме следващия час в разговори, посветени на правителството, Европейския съюз и трудния живот на гърците.

Впрочем не беше странно, че той не се поколеба да вземе мижавите десет евро. Ние, гърците, приемаме парите безусловно. Пари приемаме, условия – не. Корените на това житейско кредо могат да бъдат открити още в древни времена, когато мъдрите ни философи са обичали да казват: “Κρζβ ηοβρζψαΜ ηαρи με βρζψαΜ”

След този непланиран харч обаче портфейлът ми заприлича на лук – ако го погледна, мигом ще заплача. Ех, а като си спомня какви златни дни бяха за него доскоро! Бе пълен с пачки и кредитни карти. А за сегашната ситуация направо не ми се говори… Голяма дра(х)ма е тук!

Продължих пеш, защото колата вече за нищо не ставаше – какво има да я ремонтирам, по-скоро ще си купя нова. На кредит!

По време на нежеланата разходка из центъра, един клошар (приличаше на човек, който живее с 40 евро на ден, представяте ли си?!) ми поиска 1000 драхми. Помислих си, че или е много изостанал, или е много напреднал. Въпреки че злите езици предричат след излизане от Еврозоната да се разплащаме със “срахми”…

Прекарах следобеда на сянка в една от любимите ми централни таверни. Там е доста скъпо, но аз щях да изчакам жена ми да дойде, за да оправи сметката и да се приберем у дома щастливи. Напук на кризата! Така и не можах да се отпусна след тежкия ден – мислите ми бяха заети с бизнес планове. Щом като всеки ден в Гърция различни търговски обекти затварят врати, дали да не отворя магазин за катинари?

Погълнат от находчивата идея, не усетих кога съпругата ми бе седнала до мен. Нещо беше притеснена – реших, че отново е в депресия от недоимъка, в който сме принудени да живеем. Поръчахме си по още едно узо, две салати и от любимото ни блюдо с три вида риба.

Тогава жена ми реши да изплюе камъчето.

– Скъпи, трябва да ти кажа нещо. Имам любовник! – каза тя.

Попитах я само:

– Има ли спестявания?

Прибрахме се щастливи, изпили по още няколко чашки, защото се оказа, че любовникът й има закътана значителна сума в брой. Явно не е случаен!

Тъкмо си бяхме легнали, уморени от дългия ден, когато в къщата ни влязоха крадци – търсиха пари. Аз, разбира се, станах от леглото и започнах да търся с тях…

Както виждате, ежедневието на един средностатистически грък никак не е леко. Но въпреки всичко имам сили да ви кажа:

Опа кала!

Написано за Financecenter.bg от Марина Янева