Възгледите на великият философ са особено важни, защото цялата структура на икономическите му размишления оказват доминиращо въздействие върху икономическите и социални разбирания през Средновековието.

Въпреки, че Аристотел презирал печеленето на пари и не бил привърженик на свободния пазар, той издигнал силен аргумент в полза на частната собственост. Може би повлиян от доводите на Демокрит той изградил яростна атака срещу комунизма на управляващия елит поддържащ Платон. Той заклеймил целта на Платон за общо единство чрез комунизъм като посочил, че такова екстремно единство е в противоречие с различните способности, възгледи и индивидуализъм на всеки отделен човек и е в ущърб на реципрочната облага при търговската размяна. След това Аристотел се обосновал точка по точка относно различията между частната спрямо общата собственост.

Първо частната собственост е много по производителна и следователно ще доведе до прогрес. Няма да се обръща такова внимание на благата в общата собственост и всеки ще преследва своя собствен интерес като пренебрегва и прехвърля ангажиментите към нея на останалите. Обратно, хората ще се посветят и ще подхождат с особено внимание и прилежност към своята частна собственост.

Второ, един от аргументите на Платон в подкрепа на общата собственост е, че тя предразполага към социален мир тъй като никой няма да завижда на другия или да се опита да придобива по нечестен начин дял от чужда собственост. Аристотел отвръща, че точно обратното ще се случи. Общата собственост ще доведе до продължителен и траен конфликт , понеже всеки ще се оплаква, че е работил повече от другия, а придобил по-малко, а тези които са работили по-малко са придобили повече от общото благо. Освен това не всички престъпления и революции са подбудени от икономически мотиви. Все пак „хората не стават тирани, за да не им е студено”.

Трето, частната собственост е ясно внедрена в природата на човек: неговата любов към себе си, към парите, към собствеността си са тясно свързани в естествената любов към едноличния ексклузивитет.

Четвърто, като обстоен наблюдател на минало и настоящо, Аристотел настоява че частната собственост винаги е съществувала навсякъде. Да се прокара идеята за общата собственост би означавало да се погази човешкият опит и досегашна практика и това би довело до повече проблеми отколкото до решаването им.

Въпреки, че Аристотел е критичен към печеленето на пари, все пак се противопоставя на каквито и да било ограничения – такива , които изисква Платон – придобиването на частна собственост от индивида. Вместо това образованието трябва да обуздава необятните желания на хората и така да ограничи придобиването на богатство.

Въпреки неопровержимата си защита на частната собственост и противопоставянето си спрямо налаганите ограничения, аристократът Аристотел напълно презирал труда и търговията както своите предшественици. За нещастие Аристотел нанася вреда на следващите поколения като прокарва измамното различие между „естествените нужди” , които трябва да бъдат задовоени и „неестествените желания”, които трябва да бъдат пренебрегнати.

Няма правдоподобен аргумент, който да покаже защо както смята Аристотел, желанията осъществени чрез труд осигуряващ пребиваването и бартер са „естествени”, докато тези задоволени чрез далеч по продуктивната парична размяна са „неествествени”.  Размяна с цел печелене на пари са категорично отхвърляни като „неморални”, особено дейности като търговия, транспортиране и наемане на работници. Аристотел имал особено предубеждение спрямо търговията, която разбира се директно обслужва клиента и считал, че трябва да бъде изцяло забранена.

Объркването в размислите на Аристотел спрямо аналитичната и „моралната” част е ясно различима в дискусията относно парите. От една страна , той отбелязва, че растежът на парите улеснява значително производството и размяната. Отбелязва също, че парите, като средство за размяна, представляват всеобщо (масово) търсене и „задържат всички стоки заедно”. Също така парите елиминират големия проблем за „двойно съвпадение на желанията” при който двамата търговци трябва да искат това което има другия, за да се осъществи размяната. Сега всеки може да продава стоки за пари. Още повече парите служат като средство за запазване на стойността като могат да се използват за закупуване на блага на по-късен етап.

Въпреки, че Аристотел стига до всички тези прозрения той морално осъжда даването на пари назаем срещу лихва като „неестествено”. Тъй като парите не могат да бъдат използвани директно, а служат само за улесняване на обмяната, те са „безплодни” и немогат самостоятелно да увеличат богатството (без човешка намеса). Следователно таксуването с лихва е било силно осъждано като противоестествено.

Аристотел би бил по-полезен, ако се беше опитал да разбере, защо всъщност плащането на лихва е универсално приет факт и се плаща навсякъде по света, вместо да задълбава в моралните и качества. Ако беше открил икономическите причини за таксуването и плащането на лихвата, може би Аристотел щеше да разбере защо такива такси са морални и не са неестествени.

И той като Платон е враждебно настроен към икономическия растеж и подкрепя статично общество. Прозренията на стария Хезиод относно икономическия проблем за разпределението на оскъдните ресурси спрямо неизмеримите желания на човека са пренебрегнати и от двамата – Аристотел и Платон, които вместо това съветвали за намаляване на желанията съобразявайки се спрямо само наличните ресурси.

Последовател и съвременник на Платон, Ксенофонт е бил аристократ и генерал, живял 4-5 век пр.хр. Икономическите записки на Ксенофонт са разпръснати измежду различни теми като се започне от трактат  как да се увеличи държавния бюджет и се стигне до книга за управление на домакинството. Повечето от залитанията на Ксенофонт са в елинския дух осмиващ труда и търговията, адмирации за селското стопанство и военното дело, подплатени с призив за масивна намеса на правителството в икономиката на страната.

Това включва подобряване на атинското пристанище, изграждането на пазари и кръчми, установяване на държавен търговски панаир и рязко увеличаване на робите.

Въпреки всичко той засяга някои интересни икономически теми. В своя трактат относно управлението на домакинството Ксенофонт казва, че „богатството трябва да се дефинира като ресурс , който човек може и знае как да използва”. В този смисъл нещо , което притежателят му нито знае как, нито може да използва не би следвало да се разглежда като богатство и ресурс.

Друго прозрение на Ксенофонт предшества авторитетното мнение на Адам Смит за това , че степента на разделение на труд в обществото е ограничено от наличния пазар за съответните продукти. Така той добавя едно важно допълнение към възгледите на Платон относно разделението на труда, написани 20 години след „Държавата”. Ксенофонт казва че „в малките градове едни и същи работници произвеждат врати и столове, като освен това строят и къщи” докато „в големите градове много хора се занимават с отделни клонове на индустрията”. Там намираме „хора които изработватт само мъжки ботуши, а други само женски. Едни произвеждат части, а други ги сглобяват”.

Другаде, Ксенофонт очертава важната концепция на общото равновесие като динамична тенденция на пазарната икономика. Така той заявява, че когато има много бакърджии медта става евтина и те фалират или се обръщат към други дейности, както би се случило и в селското стопанство или всяка друга индустрия. Загатва принципа на съвършената конкуренция.Той също ясно забелязва, че увеличението на предлагането на дадена стока води до спад в цената и.

Търсенето на йерархична, колективна утопия намира класическия си израз в най-известната и въздействаща творба на Платон –Държавата. Там Платон поставя очертанията на своя идеал за държава: такава в която дясно олигархично управление се поддържа от крале – философи и техните колеги философи, като по този начин предполагаемо те осигуряват управлението да се осъществява от най-умните и мъдри хора от общността. Под философите в принудителната йерархия са „пазителите” – войниците, чиято роля е да защитават пределите на страната от чужди нашественици. Под тях са масата хора , презрените производители: работници, селяни и търговци които произвеждат материалните блага с които осигуряват благодата на философите и пазителите. Тези три широки класи отразяват нестабилния и злокачествен скок , ако изобщо има такъв – властта над душата на всяко човешко същество. Според Платон всяко човешко същество се разделя на три части: „една която копнее, една която се бори и една която мисли”, а правилната йерархия между трите е както следва – първо мисленето, след това борбата и накрая низкото желание.

Двете управляващи класи – мислителите и пазителите – тези които според Платон са от значение, в идеалния свят според него живеят в чист комунизъм. Не трябва да има каквато и да е частна собственост сред елита; всички неща трябва да бъдат общи, включително жените и децата.Елита трябва да живее заедно и да споделя общо меню. Тъй като парите и частната собственост погубват добродетелите те трябва да бъдат отхвърлени от висшата класа. Брачните партньори сред елита трябва да бъдат избирани стриктно от държавата, спазвайки процеса на научно размножаване в животновъдството. Ако някой от философите или пазителите не се чуства щастлив, той трябва да се научи че неговото щaстие няма никакво значение пред щастието на полиса като цяло – една доста неясна концепция в най-добрия случай.

За да запази елита и масите в съответствие, Платон инструктира управляващите философи да разпръснат „благородната” лъжа че те самите са наследници на боговете и останалите класи са от по – низшо наследство. Свободата на словото е както може и да се очаква анатема за Платон. Изкуствата са потиснати и живота на гражданите е съблюдаван , за да се потиснат всякакви зараждащи се желания още на повърхността.

Забележително е, че в хода на поставянето на основите на класическия тоталитаризъм, Платон допринася за чистата икономическа наука като е първият, който разширява и анализира важността на разделението на труда в обществото.  Тъй като неговата социална философия е основана на необходимото разделение между класите, Платон демонстрира че такава специализация е присъща на човешката природа, в частност нейната разнообразност и неравнопоставеност. Платон казва в „Държавата” , че специализацията възниква, защото „ние не сме еднакви; има много различия в нас, които са адаптирани за различни професии”.

Тъй като хората произвеждат различни неща, естествено е благата да се разменят едно за друго, така че специализацията поражда размяната. Платон също отбелязва , че разделението на труда увеличава производството на всички блага.

Използването на злато и сребро като пари се увеличава неимоверно с изобретяването на монетите в древна Лидия през 7-ми век пр. хр. и сечените монети бързо се разпространяват в Гърция.  Придържайки се към своя неприязън към правенето на пари (печеленето на пари), търговията и частната собственост, Платон е може би първият теоретик който отхвърля използването на злато и сребро като пари. Той още повече мразел конкретно златото и среброто поради това, че те били приемани като международна валута от всички хора. Тъй като ценните метали са универсално приети и съществуват извън разрешениeто за печатане на държавата, те представляват потенциална заплаха за икономическото и морално регулиране на полиса от владетелите. Платон се застъпва зад идеята за валута контролирана от държавата , тежки глоби за внос на злато и изключването от гражданство на всички търговци и работници , които си служат с пари.

Една от отличителните черти на подредената утопия на Платон е тази, че за да бъде запазен реда и контрола, той трябва да се поддържа статичен. А това означава малка или никаква промяна, иновация и икономически растеж. Платон изпреварва някои съвременни икономисти в страха им относно развитието на икономическия растеж и същевременното запазване на доминацията на държавата от управляващия елит. Особено трудно в опитите да се запази статично едно общество е проблема с нарастващото население. Съвсем последователно Платон настоява за запазване на популацията на едно и също ниво.

Човек е предразположен към грешки и дори глупост и затова историята на икономическата мисъл не може да се ограничи само до развитието на икономическите истини. Икономическата мисъл също бива повлияна и от грешки, такива които за нещастие оформят възгледите на последващи разработки по дисциплината. Един такъв мислител е гръцкият философ Питагор , който два века след Хезиод развива идеята, че единствената съществена реалност е числена. Светът не само е число, но всяко число въплъщава морални качества и други абстракции. Така според Питагор и последователите му справедливостта е числото 4 … други числа съдържат други морални качества. Въпреки, че Питагор безспорно допринася за развитието на математиката, неговият числов мистицизъм бива характеризиран чак през 20 век от харвардския социолог Сорокин като творчески пример за „числофрения”. Изобщо няма да е преувеличено да се отбележи в Питагор зараждането на процъфтяващата и самонадеяна арогантна математическа икономика и иконометрика на настоящето.

По този начин Питагор допринася за стерилния завършек на философията и икономическата мисъл, край който по-късно повлиява на хитрите и измамни опити на Аристотел да разработи „математика на справедливостта” и „икономическа размяна”. Следващата важна положителна промяна преди Сократ идва от Демокрит.

Този влиятелен учен е основателят на „атомизма” в космологията, идеята че настоящата структура на материята се състои от взаимодействащи си атоми. Демокрит допринася с две важни направления в развитието на икономическата мисъл. Първо, той е основоположник на теорията за относителната стойност. Моралните ценности, етиката това са абсолютни стойности за Демокрит, но икономическите ценности са субективни.  „Едно и също нещо” пише Демокрит може да бъде „добро или вярно за всички хора , но това кое е приятно да бъде различно”. Не само, че оценката е субективна, но Демокрит също така отбелязва , че полезността на дадена стока, в смисъла на това колко е желана  ще бъде нулева, ако е в изобилие.

Демокрит също отбелязва, че ако хората ограничават нуждите си и обуздават желанията си, това което притежават сега ще ги накара да се чустват по-скоро по-богати отколкото обеднели. Тук отново се отличава теорията за относителната стойност. В допълнение Демокрит е първият , който достига до елементарната представа на времевото предпочитание:  хората предпочитат нещо СЕГА отколкото ПОСЛЕ, някъде в бъдещето. Както Демокрит обяснява:”не е сигурно дали някога младият мъж ще достигне дълбока старост; следователно благото , което притежаваме СЕГА е по-ценно от това , което бихме притежавали В БЪДЕЩЕ”.

В допълнение към очертаването на теорията за относителната полезност, другият голям принос на Демокрит за икономиката е неговата защита на частната собственост. Обратно на ориенталският деспотизъм, при който всяка собственост се притежава и контролира от императора и обграждащата го бюрокрация, Гърция почива на общество и икономика на частната собственост. След като Демокрит вижда разликата между икономиката на частната собственост в Гърция спрямо олигархичния колективизъм на Спарта, той заключава че частната собственост е превъзхождаща форма на икономическа организация. За разлика от комуналната собственост , частната стимулира труда и усърдието. Трудът, заключава философът, е по-сладък от мързела когато човек получава нещо за труда си.

Никой не трябва да се заблуждава, че древните гърци са били икономисти в съвременния смисъл на думата. В хода на оформянето  на философията им за човека и света се загатват и политико – икономически фрагменти, както и чисто икономически.  Чисто икономически трактати и разработки от съвременен тип са липсвали. Вярно е че терминът „икономика” е гръцки , произлизащ от гръцката oikonomia,но oikonomia означава не икономика в сегашния смисъл на думата, а „управление на домакинството” .

Честта да бъде първият гръцки икономист се пада на поета Хезиод.  Той живял в малкото независимо аграрно градче Аскра, който той самия описва като мъчно място … „лошо през зимата, тежко през лятото, никога добро”. Така Хезиод бил приспособен и настроен към вечния проблем с оскъдността по естествен начин, към мизерните налични ресурси спрямо неизмеримите човешки цели и желания.

Но Хезиод бил поучителен поет, а не такъв който просто развеселява. От всичките 828 стиха на великата му поема „Дела и дни”, първите 383 се фокусират върху фундаменталния икономически проблем за оскъдните ресурси и безбройните и неизмерими човешки копнежи, нужди и желания.

Хезиод приема религиозния или племенен мит за „Златния век” и предполагаемото състояние на човека като рай на земята, рай на безгранично изобилие. В оригиналния рай разбира се, няма икономически проблем, няма проблем на оскъдността, защото всички човешки нужди и желания са мигновенно удовлетворени.  Но сега всичко е различно и „човек никога не може да си отдъхне от мъка и труд през деня и прималяване вечерта”. Причината за това жалко състояние е всеобхватната оскъдност. Заради оскъдността, пише Хезиод, трудът, материалите и времето трябва да бъдат разпределени ефективно. Оскъдността, още повече, може да бъде частично преодоляна чрез енергично прилагане на труд и капитал. В частност  трудът  е ключов и Хезиод анализира жизненоважните фактори, които могат да предизвикат  човек да напусне богоподобното състояние на отдих. Първата от тези сили е разбира се основната материална нужда. За щастие необходимостта се подсилва от социалното неодобрение за леност и от желанието човек  да подражава на консумацията на околните.  За Хезиод  подражанието води до здравословното развитие на духа на съревнованието, което той нарича „добър конфликт”, ключова роля за облекчаване на основния проблем на оскъдността.

За да запази съревнованието честно и хармонично, Хезиод  мощно изключва такива нечестни методи като придобиване на богатство чрез кражба  и защитава идеята за правото и възможността за справедливо отсъждане, с цел запазване на реда и хармонията в обществото, позволявайки развитието на съревнование в условията на ред и законност.

Трябва да е ясно, че Хезиод има далеч по-оптимистични възгледи за икономическия растеж, за труда и конкуренцията отколкото са имали по философски ориентираните Платон и аристотел три и половина века по-късно.

Животът на гърците бил организиран в малки градове (полиси), някои от които успели да изградят презокеански империи. Най – големият град Атина заемал площ едва колкото половин днешна София. Ключовият аспект на гръцкия политически живот е, че градовете били управлявани от тясна олигархия привилегировани граждани , повечето от които били големи земевладелци. По-голяма част от населението били роби или временно пребиваващи чужденци , които като цяло изпълнявали ръчният труд и търговската дейност съответно.

Роби работещи в мина. Препитанието, което осигурявали робите позволявало на гражданите да разполагат със свободно време и да се отдават на политика.

Привилегията за гражданство била запазена само за потомци на града. Докато гръцките градове се лутали между отявлената тирания и демокрация , в „най – демократичния” град Атина, например, право на глас и управление имали 7% от населението, останалите от които били или роби или пребиваващи пришълци. ( В Атина в 5 век пр. н. е. имало 30 000 граждани от 400 000 общо население.)

Страхът да не бъдеш поробен е бил централна движеща сила за развитието на гръцкия смисъл за гражданството. Скулптурата изобразява дете, което обслужва гръцка господарка.

Като привилегировани граждани живеещи на гърба на данъците, които събират и производството на робите атинските граждани имали удоволствието да гласуват, дискутират, да се занимават с изкуство – и в случаите на особено интелигентните – да философстват. Въпреки, че самият философ Сократ бил син на каменоделец, собствените му политически възгледи били ултра елитарни. През 404 г.пр.н.е. деспотична Спарта завладяла Атина и основала управление на терора известно като Управлението на 30 – те тирани. Когато атиняните преобръщат кратковременната тирания година по – късно, възстановената демокрация екзекутира възрастният Сократ най – вече поради подозрения за симпатии спрямо спартанската кауза. Това преживяване убеждава брилянтният ученик на Сократ, Платон, наследник на благородна атинска фамилия, в това което днес наричаме „ултра – дясна” преданост на аристократично и деспотично управление.

Десетилетие по-късно Палтон основава своята Академия в покрайнините на Атина като мисловна база не само за преподаващи и изследващи абстрактни философи, но също така и за първоизточниците и основателите на политически програми и социален деспотизъм. Той самият се опитва на три пъти да наложи деспотичен режим в град Сиракуза, като същевременно не по-малко от девет негови ученици успяват в налагането си като тирани на гръцки градове.

Докато Аристотел бил политически по-умерен от Платон, неговата аристократична отдаденост към полиса била повече от очевидна. Аристотел бил роден в аристократично семейство в македонският град Стагира. Постъпил в школата на Платон на 17 години през 396 г.пр.н.е . Там той останал до смъртта на Платон 20 години по-късно , след което напуснал Атина и се върнал в Македония. Присъединил към двора на Крал Филип и обучавал бъдещият световен завоевател Александър Велики. След като Александър наследява трона , Аристотел се завръща в Атина през 335 г.пр.н.е и основава своя собствена философска школа от където прозилизат неговите велики творби под формата на лекции или преводи от негови ученици. След смъртта на Александър през 323 .пр.н.е атиняните отпушили гнева си срещу македонците и техните симпатизанти, като Аристотел бил прокуден от града умирайки кратко след това.

Техните (на атиняните) аристократични наклонности и животът им свързан с матрицата на олигархичния полис имали много по-голямо влияние и въздействие върху  убежденията на привържениците на Сократ (ултра елитарен) отколкото различните теоретични разходки в ултра дясната утопия на Платон и практическите опити на учениците му да наложат тирания.  Социалният и политически статус оформял философските и икономически възгледи на атинските сподръжници на Сократ.

Сократ (ултра елитарен, аристократизъм)

“Идеалите принадлежат в един свят, който само мъдър човек може да разбере”. Той не е имал определени вярвания относно политиката, но се противопоставя на демокрацията, като не обичал атинската и форма. По принцип, той възразявал срещу всяко правителство, което не работи на базата на идеите му за перфектно управление. Сократ отказал да влезе в политиката, защото той „ не може да каже на другите хора как да водят живота си, когато той не знае как да живее своя собствен”. Към края на живота си, демокрацията бива заменена от тридесетте тирани за около една година, преди да бъде възстановена. За Сократ,  Тридесетте тирани не били по-добри и може би дори по-лоши, отколкото управниците на демокрацията, които те се опитали да заменят.

Платон (ултра полис, деспот)

Платон отхвърля атинската демокрация от времето си и смята, че разумът и мъдростта би трябвало да управляват. Той вярва, че “философи царе” трябва да управляват и в “Република” той защитава аристокрацията.

Аристотел (ултра полис,деспот)

Аристотел възприема града като естествена общност.Освен това ,той приема града за по-важен от семейството което на свой ред е по-важно от индивида,”защото общността трябва по необходимост да бъде по-важна от частта.”Аристотел е известен с неговото изказване ,че „човекът по природа е политическо животно”.Той възприемал политиката по скоро като организъм отколкото като машина,и като сбор от части,никоя от който не може да съществува без другите.Представата на Аристотел за града е органична.Той е първият,който има такава представа за града.

За Платон и Аристотел „добото” било естествено да се търси не от индивида, а от полиса. Добродетелите и добрият живот били свързани с полиса, а не с индивидуализма. Всичко това означава, че размислите, манталитета и намеренията на Платон и Аристотел били подчинени на СТАТИЗМА и елитарността дълбоко по своята същност. Статизъм, който в последствие прониква и завладява класическата (римска и гръцка) философия както и оказва голямо влияние върху християнската средновековна мисъл.

СТАТИЗЪМ

В политическата наука , статизма е убеждението, че държавата трябва да контролира или икономическата или социалната политика или и двете в известна степен. Статизмът е обратното на анархизма. Статизмът може да приема различни форми от минархизъм до тоталитаризъм. Минархизма приема минимална държавна намеса, която да се грижи за защита на хората от агресия, кражби, нарушаване на договори, измами, да има полиция, военни и съдилища. Тоталитаризма предпочита всеобхватна държава. Икономическият статизъм насърчава гледната точка, че държавата има решаваща, необходима и легитимна роля в насочването на икономиката или директно чрез държавни предприятия или индиректно чрез пазарно планиране и моделиране.

Статизмът на гърците означава обичайната аристократична екзалтация на предполагаемите им ценности – военно изкуство и земеделие, презрение към труда  и търговията и съответно към печеленето на пари и търсенето на печалба.

Сократ открито презира труда като нездравословен и просташки и възхвалява като най благородни дейности войната и земеделието. Освен това гръцкото издигане на полиса над индивидуализма води до скептичния мироглед замъгляващ икономическа иновация и предприемачество. Предприемачът , динамичният иноватор е център на своето собствено его и креативност, и следователно е предвестник на смущаващи социални и икономически промени. Но гръцкия и сократовия етичен идеал за индивида не е разгръщането и процъфтяването на вродените човешки способности, а по –скоро да бъде обществено/политическо създание моделирано така, че да съответства на изискванията на полиса. Този вид социален идеал е проектиран да подкрепя едно замразено общество на политически определен статут, а не общество на творчески и динамични хора новатори.