Трудните, но влиятелни дискусии на Аристотел относно обмяната страдат печално от неговата настойчива склонност да смесва анализа със своите моментни морални преценки. Както е в случая с таксуването на лихва, Аристотел не проявява постоянство, за да довърши изследванията си кое подтиква хората реално да осъществяват обмяната на доброволни начала в истинския живот, а вместо това се нахвърля срещу нея заливайки я с морални изказвания. При анализа на обмена Аристотел заявява, че тези взаимно изгодни транзакции се основават на „пропорционална реципрочност”, но е противоречиво дали всички транзакции са естествено пропорционално реципрочни или дали само пропорционално реципрочните са наистина „справедливи”. И разбира се Аристотел никога не повдига въпроса: защо хората доброволно участват в „несправедливи” обмени? По същия начин, защо хората доброволно заплащат лихва , ако тя е наистина „несправедлива”?
Известната дискусия на Аристотел относно реципрочността в Книга 5 на Nichomachean Ethics е чист пример за превръщането и в глупост. Аристотел говори за строител , който разменя къща срещу обувки произведени от обущар. Той пише: „Броят обувки обменен срещу къща трябва да отговаря на съотношението строител към обущар. Защото , ако това не е изпълнено не може да се осъществи размяна.” Ъ?? Как може изобщо да има отношение „строител” към „обущар”? Още по малко отношение къща/обувки. В какви мерни единици трябва да се изразяват тези различни хора?
Верният отговор е, че тук изобщо няма никакъв смисъл и точно този пример трябва да се отхвърли като неуместен пример за Питагорейска числофрения.
Друга сериозна заблуда в същия параграф на Етика нанася неизчислима вреда за идните поколения на икономическата мисъл. Там Аристотел казва, че за да се осъществи обмен различните стоки и услуги „трябва да са развни”, фраза над която Аристотел набляга многократно. Ето тази необходима „еднаквост” води налагането на знака за равенство от Аристотел. Неговите размишления са, че за да бъдат обменени два продукта А и В, стойността на двата продукта трябва да е равна, в противен случай не може да се осъществи размяна.
Концепцията на Аристотел за еднаква стойност при обмен е грешна. Ако А търгува обувки за жито собственост на В, то А го прави само защото предпочита в този момент житото пред обувките, докато предпочитанията на В са точно обратните, а именно насочени към обувките на А. Ако се осъществи обмен, това не означава, че стойността им е еднаква, а по скоро, че съществува обратно равенство на желанията на двамата участника в обмяната. Ако аз купувам жито за пари го правя, защото предпочитам да се сдобия с него пред възможността да запазя парите, докато продавачът на обувки предпочита точно обратното – да се освободи от обувките, за да се сдобие с парите. Това двойно несъответствие на субективни желания предопределя необходимото условие за осъществяване на размяната.
Ако забравим примера на Аристотел за строителя и работника, той има принос за икономиката. Аристотел ясно заявява, че парите представляват човешо желание и нужда , които осигуряват мотивацията за осъществяването на обмена. Търсенето се определя от необходимостта, привлекателността и желанието за придобиване на дадено благо. Аристотел следва Демокрит в отбелязването, че след като количеството на дадено благо достигне определен лимит, след като „вече има прекалено много”, необходимостта за това благо ще спадне и съответно неговата стойност. Освен това Аристотел продължава още по-напред като обръща монетата, а именно че ако дадено благо става все по и по оскъдно, то тогава то ще бъде относително по-желано и неговата стойност ще нарастне.
Но още по-интересна е неговата разработка за пределната (маргинална) продуктивност – процесът при който стойността на крайният продукт се определя от различните фактори на производство (образуването на крайната цена на даден продукт след начисленията на всички извършени разходи в етапа на производство).